Човек като живее в София, най-високото нещо, което вижда наоколо, е Черни връх. И как да не му хрумне да се покачи на него с колело! При това не с мазохистично изкачване от София (макар че някои и така го правят), а с нищо и никакви си 500м денивелация от Алеко. И тъй като спускането от Черни връх по пътя не е най-приятното нещо, поне за мен, хрумна ми, че май ще е по-добре да караме към Златните мостове, и оттам надолу - спускането хем ще е по-дълго, хем по-приятно.

С подобни мисли в главите се събрахме шест души и решихме да се пробваме. Всичко беше планирано и за ден бе определена една юлска неделя. Тя пък взе, че се случи с леко нестабилно време, разни облачета се мотаеха по небесата, но тъй като вече бяхме отложили веднъж карането, този път не се поддадохме на опитите на природата да ни сплаши. Тръгнахме смело в 13:00ч  от Хладилника с автобус №93 към Драгалевския лифт, после се натоварихме на него и се понесохме нагоре. До горната лифтова станция нямаше проблеми и изненади. (То пък оставаше и да има!)

Оттам започна изкачването към Черни връх. Има си широк път, който ходи чак до върха. Настилката е от едри набити камъни и едър чакъл и затова първото изпитание беше вече налице. След един равен и прав участък пътят се изви надясно и като се почна един наклон, не си е работа! Помня, че преди две-три години бях опитвал да се кача по пътя, но се бях отказал малко след началото на голямото изкачване. Сега разбрах, че с годините съм "оглупял", щом този път продължих нагоре. При това не бутайки, а карайки колелото.  Най-големият проблем беше настилката - стърчащите камъни и едрият чакъл правят изкачването много по-трудно, отколкото би било при други условия. След един завой наляво пътят отново се изравни, но и това беше за кратко. После пак се почна наклон, после и серпентини, докато стигнахме горната лифтова станция на "Романски". Дотук ми беше пределно ясно колко мъки спестява билета за лифта. Но и върхът вече беше близо, така че мислите ни бяха по-скоро оптимистични. Оттук изкачването стана по-леко, но ние не го усетихме особено, защото силите ни бяха на привършване. Пътят стига до една сграда с доста странна архитектура и завива надясно към Черни връх. Точно преди върха има и малко спускане, към което се хвърлихме с небивал устрем, само че последвалото изкачване бързо ни охлади, или по-скоро ни изпоти.

И така, след час и нещо катерене, се озовахме на Черни връх с колела. Нахвърляхме тях, багажа и себе си по поляната и опоскахме шоколадите и вафлите от чайната на върха. Искаше ни се почивката да трае вечно, но времето напредваше и наближаваше 17:00ч, а по-голямата част от пътя предстоеше и изобщо нямахме представа какво ни очаква до Златните мостове. Започнахме да слагаме наколенки и налакътници, да смъкваме ниско седалките, да затягаме спирачките и да извършваме всякаква подобна дейност, неспецифична за останалите посетители на върха. Два пъти отидох да огледам пътеката от върха към Златните мостове, която в началото си беше стръмна и много технична. Още по-обезпокоителен обаче беше един отсрещен склон, по който минаваше пътеката и който не изглеждаше никак нанадолен, дори напротив. В това време един планински спасител ме оглеждаше съмнително и явно се надяваше, че нямаме намерение да тръгнем надолу, за да не му създаваме работа.

Да, ама на нас точно това ни беше идеята.  Стегнахме се и потеглихме. Началото беше трудно. По пътеката бяха разхвърляни огромни канари по метър и нещо на широчина и достатъчно на височина, които ни принуждаваха да спираме и да ги заобикаляме или прескачаме. Скоро обаче пътеката спря да се провира между канарите, наклонът стана лек и кефът започна. Тясната пътечка продължаваше да е технична, но вече не се налагаше да слизаме от колелата, не и през 10 метра. Е, тук-таме се случваше някой педал да премери сили с някой камък, даже няколко зъба от венците бяха "оперирани без упойка", но общо взето беше много приятно.

Стигнахме и до отсрещния склон. Всъщност той се оказа съвсем равен и изобщо не се стигна до използване на най-малките зъбчатки отпред. Напротив, карахме си с кеф и даже едни туристи много ни се зарадваха, но не пропуснаха да ни предупредят, че предстои изпитание. Това изпитание беше пистата на Конярника-Ветровала. Очаквахме нещо като под Черни връх, но се оказа по-различно. Пътеката се стесни и се заби в едни ниски иглолистни храсти, правейки остри завойчета ту наляво, ту надясно. На стратегически позиции ни причакваше по някой голям камък, скрит от погледа ни, или пък някоя дупка, не по-малко коварна. Най-подли обаче бяха тръните. Криво-ляво (защото пътеката наистина си беше доста крива) стигнахме до подножието. Там ни очакваше нова изненада. Блато! Е, не точно блато, но прилично мочурище, покрито с трева. Усетихме защо районът от двете страни на пътеката е вододайна зона. Започнахме да "джвакаме" бавно по тревата, но не всички останахме чисти. Един от групата нацели някакво по-кално местенце и придоби тъмно-кафеникав цвят. Как и къде го направи, не знам. Може би се е отплеснал и е минал по-бързо, но резултатът беше налице. Като стигнахме по-суха трева, човекът бая се повъргаля в нея, за да си възвърне вида на представител на европиедната раса. Доста по-късно (след година-две), минавайки отново по тези места, разбрах, че при този първи път сме объркали пътеката - по-хубавата, която е суха, не минава през мочурището, а вдясно - покрай стълбовете на влека.

След пистата ни очакваше чешма. Тъкмо навреме! Струпахме се около нея и докато пиехме жадно и се освежавахме, голяма група комари се наслаждаваше на превъзходната ни кръв. Разбираемо е защо побързахме да напуснем мястото, тъй като на моменти съотношението беше доста нечестно - повече от двама срещу един в полза на жилещите кръвопийци. Продължихме по черен път надолу, после по пътека, която ни изведе при хижа "Кумата". Дотам обаче трябваше да носим колелата през многобройни стъпала, които бяха твърде стръмни, за да ги спуснем. То се оказа, че не е трябвало да се отклоняваме от пътя, ама кой да знае. От х. "Кумата" има пътека, която води право в Златните мостове. Началото й е тясно, стръмно и каменисто и не вещае нищо добро, но всъщност може да се кара и то сравнително бързо. Пътеката е широка и сенчеста, през борова гора, но на повечето места е силно изровена и трябваше да слаломираме между камъните и да не отпускаме за дълго спирачките. Точно преди Златните мостове отново ни очакваха стълби, но този път се наложи да слизаме само веднъж-дваж.

При Златните мостове има много хубави места за почивка и ако имахме време, сигурно щяхме да ги обиколим всичките, но часовниците ни показваха, че трябва да побързаме към София, тъй като искахме да се приберем по светло (или поне не много тъмно). Очакваше ни най-хубавата част от спускането, която беше отлично позната на мен и на брат ми. Лошото беше, че първо трябваше да се изкачим до хижа "Момина скала". То си е нищо и никакво изкачване, но след катеренето до Черни връх и последвалото изморително технично спускане и със свалени надолу седалки, двата километра баир по пътя нагоре ни се сториха нелека задача. Когато я изпълнихме успешно, някои от нас със сигурност знаеха, че си заслужава, а останалите трябваше да ни се доверят. И не сгрешиха, защото спускането от х. "Момина скала" до Княжево е нещо уникално. Оттук нататък то всъщност е включено и в първия маршрут от статията "Маршрути за фрийрайд на Витоша #1". Започва се с широка и бърза алея, по която за нула време се стига до една чешма, откъдето се хваща една уникална пътечка - не повече от 20 см широка, с трева до кръста отстрани, с остри завойчета и на няколко места добре разположени и прикрити от тревата камъни за изпробване на реакциите. Просто лудница! След нея пък следва широка алея с достатъчен наклон за развиване на повече от 50 км/ч. Тази алея излиза на главната алея от Златните мостове за Княжево, по която също се кара малко, но там трябваше да внимаваме за туристите и не се юркахме много. При първа възможност обаче я напуснахме и над Княжево се навряхме в едни горски пътеки покрай ски пътя, които са направо мечта - тесни, с остри завои, корени, пързалящи шишарки и други подобни екстри. На места буквално се слаломира между дърветата. След всичкия този нанадолен екшън пристигнахме в Княжево и предизвикахме обичайните смаяни погледи, все едно че сме редки горски зверове, дръзнали да напуснат планината. Когато поразхвърляхме защитните екипировки, хората се успокоиха, че сме с човешки произход и ни прибавиха към останалата част от пейзажа наоколо.

Дотук километражите показваха 23,50 км. Твърде малко наистина, но повярвайте ми, сториха ни се поне два пъти повече. Макар и кратко като разстояние, карането си беше 100% епическо! Това е маршрут, който поставя на изпитание и карачите, и колелата, и то във всяко едно отношение. Основната причина е невероятното разнообразие от терени. Тежко изкачване по каменист и стръмен път, дълго спускане по високопланински пътеки, коя от коя по-технични, носене през камъни и стълби, широки алеи със стърчащи камъни, второ изкачване, макар и по-леко, широки и бързи алеи, два различни вида тесни, но все пак бързи пътечки, и всичко това в един ден! Това е приключение, което си струва да се опита!

Бел. ред. Снимките към статията са добавени впоследствие, няколко години след написването й.