Mega Enduro Mountain Hill 2013 бе замислено като първото състезание в България по спускане за издръжливост (enduro-DH), което по света е познато като формат от десетилетия - спомням си, че преди повече от 15 години, когато се запалих по планинското колоездене, имах на видеокасета запис от Eurosport на едно подобно състезание, даже мисля, че беше от серията Megavalanche, проведено някъде в тъмна Индия (без майтап, там беше наистина!), с общ старт, на който бяха застанали над 200 човека... сами можете да прецените с какво изоставане се движим ние, но това е друга тема. През годините подобни състезания станаха доста популярни, защото привличат не само някои професионални спускачи, които определят високото ниво, но и стотици любители, които осигуряват неповторим дух на надпреварата, невероятен мащаб, ако щете, и добро настроение. В най-известния европейски старт от този тип всяка година се пускат около 1000 души, и то след солидно пресяване преди това. У нас обаче дълги години нямаше кой да се наеме да организира подобно събитие, но ето, че през 2013 г. станахме свидетели на цели две. Състезанието в Троян бе обявено още през януари и тогава предизвика голям интерес, но след това Боровец изпревари старопланинския град и откри сезона си с подобна надпревара, наречена Drop The Mountain.

Всъщност двете събития бяха доста различни, но имаше и нещо общо между тях и това бе по-малката посещаемост от очакваното. И ако за Drop The Mountain, което събра около 80 човека, това е обяснимо заради сравнително късното и изненадващо обявяване и заради наличието на доста сняг и кал в горната част на трасето, за троянското състезание, в което се включиха около 40 души, причините като че ли бяха по-различни и дори ме навеждат на някои не особено положителни мисли. Разбира се, да критикувам когото и да било за това, че не е участвал в някакво мероприятие, би било най-малкото глупаво, но искам да уверя всеки, който е мислел да участва и се е отказал, че изпусна доста хубаво преживяване!

За да приключа с тази тема, ще спомена все пак (по мои наблюдения) какво отказа някои хора от участие. На последно място, най-малкото защото стана ясно малко преди уикенда, ще поставя метеорологичната обстановка. Прогнозата не бе никак стабилна, даже включваше дъжд, и това вероятно е отказало някой и друг колебаещ се до последно любител. Е, дъжд по време на карането нямаше. Имаше мъгла, която направи тренировките и квалификацията по-трудни и интересни, имаше и дъжд в неделя сутринта, но самото състезание протече при хубаво и слънчево време.

Друга причина за по-слабото участие бе стартовата такса в размер на 50 лв., макар че в крайна сметка тя бе намалена дори на 40 лв. при предварително записване. За много от редовните участници в състезанията по спускане тя като че ли дойде малко нанагорна в края на един месец и сезон, изпълнени с десетки събития. На практика обаче, като се има предвид, че извозването на участниците ставаше с автобуси и камиони, нямаше как таксата да е по-ниска, колкото и да им се е искало на организаторите. Някои хора се опасяваха, че няма да получат достатъчно каране срещу нея и точно тук сгрешиха според мен, защото в събота по квалификационното трасе, което бе с дължина 2-3 км, аз лично направих три спускания (с пристигане един час след началото на тренировките), а който е започнал от самото начало, вероятно е направил пет. Към това се добавя и поне едно спускане по дългото състезателно трасе в неделя, а някои успяха да го пробват и в събота, подпомогнати от собствен транспорт. Така че на мен карането не ми се стори малко, а което е по-важното, не беше и никак лошо!

С което стигаме и до третата причина, която може би отказа някои от типичните АМ колоездачи - трасето за спускане бе изцяло по черен път и мнозина решиха, че той ще е скучен. Точно тези хора се излъгаха най-много, защото маршрутът всъщност бе много разнообразен и последното, което бих му дал като определение, е скучен. Мога да кажа, че беше дълъг, беше с доста изкачвания, на места беше опасен (като всеки черен път, заради това, че се кара с доста висока скорост), на места дори труден, но в никакъв случай скучен. Вярно е, че всеки по-напреднал колоездач обича най-много пътеките, но ако погледнем и от страната на организаторите, подсигуряването на толкова дълго трасе надолу, което да е предимно по пътеки, е доста трудно. Да не говорим, че по пътеки не винаги може да се направи толкова дълго трасе между две точки с разлика във височината 1200 м. Не на последно място, идеята за такова трасе вероятно е била да привлече и не чак толкова опитни участници, които да се включат в общото забавление и да не се измъчат ужасно...

Както и да е, всичко това вече няма голямо значение, защото така желаната масовост не се случи, поради което бих нарекъл Mega Enduro Mountain Hill 2013 най-подцененото състезание през настоящия сезон. Едно отлично организирано и доста приятно събитие явно не успя да намери своята аудитория в достатъчно голямо количество, за да го запомним точно с това. Изглежда всеки организатор вече трябва да се съобразява с факта, че планинските колоездачи в България имат голям избор от формати и събития и са станали доста по-претенциозни от едно време, за добро или лошо. Казвам го като наблюдение, а не като критика, но ето, че самата идея за нещо ново вече не е достатъчна да събере много ентусиасти, трябват и други неща. Показателно в този смисъл може би беше и това, че на старта над Беклемето застанаха много "стари муцуни" - хора, които караха още по времето, когато каквото и да е състезание по планинско колоездене бе нещо почти изключително и да се надяваш на избор между събития бе немислимо. За тези участници като че ли самата идея за нов формат все още е по-важна от това дали трасето е по черен път и дали таксата за участие ще се "изплати". Но пак казвам, на подобен ентусиазъм вече е трудно да се разчита при една сравнително развита откъм брой на събитията сцена - поне за мен това е основният извод от мероприятието.

Може би тази полукоментарна част ви се е сторила малко песимистична, но нямаше как да я спестя. Сега продължавам с описателната, която ще е и значително по-позитивна, тъй като такова бе и събитието.

Тази статия е подготвена със съдействието на:

С Павката и Агента се изкачихме до паметника на прохода Троян-Кърнаре около 10:00 ч в събота. Тренировките вече бяха започнали и тъкмо когато излязохме от колата да вкусим свежия високопланински въздух и да усетим смразяващия ветрец, отдолу се зададоха автобуса с участниците и камиона с велосипедите.

Времето беше "мъжко" и да се стои излишно горе не бе препоръчително, така че докато аз сглобявах велосипеда си, цялата групичка се изнесе по трасето. Горе останаха само един стартов съдия, времеизмервателните уреди и забуления в облаците "чорапогащник", както е едно от нарицателните имена на паметника.

Поех и аз по трасето за квалификацията, а Павката дори ме е увековечил. Тук е мястото да отворя една голяма скоба, за да обясня регламента на състезанието. Може да се каже, че това не бе чисто enduro-DH състезание, а донякъде смесен формат, който не е напълно определим. За подреждане на състезателите на старта в неделя бе предвидена квалификация в събота по едно кратко трасе, като всъщност целия ден включваше тренировки по него плюс едно спускане с времеизмерване. Това бе добро решение както от логистична гл.т. (състезателите направиха няколко спускания, докато ако трябваше и в този ден да карат по дългото трасе, едва ли щеше да бъде осигурен транспорт за повече от едно, максимум две), така и от гл.т. на каране, тъй като квалификационното трасе бе много забавно, а също така и по-трудно от състезателното.

То започваше с кратко и леко изкачване...

...след което участниците поемаха надолу по една туристическа високопланинска пътека, която бе много забавна и игрива, технична и с доста ръкави, които позволяваха избор на различни линии.

Особено характерен в това отношение бе най-стръмният участък, където освен трудната пътека с нестабилна настилка от ситни камъчета, карачите можеха да изберат и някоя от по-правите черти направо през един улей или пък по ръба на реброто между него и пътеката.

Тук си проличаваше кой има шансове за добро класиране и кой е дошъл по-скоро да оцелява. Секцията в никой случай не беше лесна, така че под нея имаше и солидно присъствие на ПСС, а също така и малко публика, когато започна квалификацията.

Някои имаха и какво да покажат - например Цуцо, който е свикнал да прави всеки скок със стил.

Надолу пътеката продължаваше още малко със завои между хвойните, преди да се спусне към един завой на пътя Троян-Кърнаре, за което място може да се каже, че беше разделителна точка между две твърде различаващи се части на трасето. Ако дотук ставаше дума за каране по пътека, то надолу трасето бе прокарано предимно по натурален терен по и покрай пистата, без реално там да е имало каквото и да било. Това придаваше на тази долна част едно фрийрайд усещане с каране през туфи, дупки и един интересен улей. За съжаление не остана време да снимам там, но карането по този необработен терен имаше своите особености и предизвикателства и може би беше дори по-трудно от пътеката, но не заради наклон, а заради липсата на чиста линия, което изискваше човек внимателно да избира пътя си и да си помага с въртене.

Предвид мъглата и студа, финалната зона бе доста пуста - дори когато не бяха по трасето, участниците стояха в ресторанта на хотела или в автобуса. Заради малкия им брой един камион и един автобус бяха достатъчни, макар че при качването за квалификацията последният приличаше на легендарния витошки №66 с колела почти върху главите на хората:

За квалификацията и времето най-сетне се пооправи, което позволи на снимките да се виждат реални хора, а не само силуети на мътен фон.

За някои участници като Симо, които бяха дошли по-късно, това беше първо спускане и те се хвърляха на сляпо в някои от линиите. Най-пряката обаче понякога крие допълнителни препятствия...

Включиха се няколко от добрите ни състезатели по спускане и тяхното преминаване оставяше впечатлението за DH състезание - скорост, агресия, красота! Христо Тодоров доказва нагледно, че когато пред обектива ти е някой можещ, снимката става от само себе си.

Двама души от Ram Bikes бяха със сериозни амбиции за победа. Единият бе Боби Крумов, който отдавна се е доказал като универсален карач и бе дошъл с подходящото за целта колело. В квалификацията обаче той направи едно падане, което го класира малко по-назад.

Другият силен претендент бе Цветомир Георгиев, и той с леко и пъргаво АМ колелце, с което показваше страхотно каране до момента, в който някакъв проблем с веригата го принуди да спре и да изгуби ценно време.

Не че квалификацията имаше чак такова значение при 30-40 участници, но най-малкото за престиж се раздаваха състезателите. Пък и какво да правят, като просто си карат бързо. Добромир Добрев и Тодор Гочев също това могат, това правят...

Най-бърз в квалификацията обаче бе човек с DH велосипед - Андрей Димов от True Riders. Това не е толкова учудващо, като се има предвид, че късото трасе беше почти изцяло надолу, пък и Андрей беше сложил едни леки и гладки гуми, които да не му пречат по равното и нагоре.

Последен по трасето мина Цолев, който май беше отделил целия ден за ферментиране (разбирай изтрезняване)... тежко е положението, когато съвпаднат в един уикенд неща като състезание, рожден ден на Танеца и Празник на сливата в с. Орешак! В този ред на мисли, вечерта бе наситена с доста етилови изпарения - човек можеше да го хване само от стоенето край огъня...

Нова сутрин, ново двайсе! Събудих се рано от трополенето на дъжда по палатката ми - а уж днес трябваше да е по-хубавият ден! Дадох му малко време да се приведе в тон с прогнозата и се случи точно това - когато окончателно отворих очи и излязох от "спалния си вагон", облаците все още бяха надвиснали над нас, но като че ли опасността от още валежи отминаваше.

Часът за извозване нагоре обаче приближаваше, така че без много размотаване си стегнах екипировката и се присъединих към състезателите пред хлебозавода, до който беше лагерът ни. Тук установих две неща. Първо, дори в неделя имаше новодошли - Калин Рахнев тъкмо бе пристигнал от Пловдив, правейки едно ранно опознавателно спускане по състезателното трасе. Второ, видът му показваше, че по пътя има доооста кал, което не само заплашваше участниците с окаляни дрехи, но и можеше да направи някои от трудните секции още по-непредсказуеми.

Докато рейсът набираше височина по серпентините към Беклемето, времето започваше да изглежда все по-хубаво, а след като натоварихме и хората от хотел "Сима" при финала на квалификационното трасе, за кратко автобусът отново заприлича на дядовата ръкавичка, преди да стовари съдържанието си при старта под паметника.

Нямаше как да снимам едновременно и старта, и спускането, така че направо се изстрелях по трасето, за да правя засада, а за началото на надпреварата се доверих на Павката, така че възстановката е по неговите снимки.

Според резултатите си от квалификацията участниците бяха разделени на групи от по няколко човека и колелата им бяха подредени на няколко линии с 5 метра разстояние между всяка редица.

Самите състезатели бяха наредени в една линия малко по-надолу по склона, с лице към паметника, и когато прозвуча стартовият сигнал, всички се втурнаха към велосипедите си, за да започнат дългото спускане към Троян.

В първите секунди начело бе Калоян Мичев от клуба-организатор, но в следващите 2.5 км това щеше да се промени, защото те бяха изкачване, при това на места не бих го нарекъл съвсем леко, макар привидно наклонът да изглеждаше малък. В крайна сметка Кико успя да задържи доста добро темпо и завърши на трето място.

Точно тази начална част на маршрута бе особено полезна за интересния развой на състезанието. 2.5 км баир, дори да е лек, не са малко за когото и да е с велосипед за спускане и даваха реален шанс на хора с твърдаци и с АМ велосипеди да дръпнат напред, а дали после спускачите щяха да успеят да ги настигнат? Особено като се има предвид, че до Троян имаше още няколко кратки и изкачвания и че най-трудната част от трасето, по която големите, мачкащи всичко по пътя си DH байкове, биха имали най-голямо предимство, бе едва към края? Това бяха въпросите, на които всички се надявахме да получим отговор в ранния следобед.

Моята първа засада бе устроена малко след началото на спускането, където пътят ставаше по-стръмен и интересен, с няколко последователни завоя, доста игриви при каране на скорост. Първото, което ще кажа, е, че очаквах състезателите да пристигнат около 15 минути след старта, който бе точно в 12:00 ч (предположението бе на базата на собственото ми придвижване дотук, което беше без много размотавания).  Когато обаче зърнах първия човек в далечината, точно на мястото, където пътят преваляше и сменяше наклона си надолу, бяха минали едва 7-8 минути. В първия момент дори помислих, че това е форлойфер, съдия или планински спасител, но скоро след това се появи втора фигурка, трета... Когато отново се визуализираха на достатъчно близко разстояние, вече бях заредил апарата и нямах търпение да видя кой води.

Беше Добромир Добрев, човек с АМ велосипед, което значеше, че засега нанагорната част си е свършила работата. Вчера бях карал с Добри по трасето и знаех, че той сериозно ще атакува първото място, защото състезание като това отлично пасваше на карането му. Той кара отлично надолу, а от някои ХС състезания, в които съм го срещал, знаех, че може да държи много добро темпо и нагоре. Идеалният профил за това това състезание, нали?

Доста по-голяма бе изненадата ми от човека на второ място - това бе Андрей Димов от True Riders, победителят във вчерашната квалификация. Той бе може би на половин-до-една минута след Добри, но това си е цяло постижение предвид изкачването в първите километри. Отново ще напомня, че Андрей беше сложил отзад на практика гладка ХС гума, но съм далеч от мисълта да припиша всичко на нея - без крака, сърце и дробове не става тая работа!

Големият въпрос бе ще успее ли в оставащите над 10 км, предимно надолу, спускачът да настигне типичния АМ/ендуро карач?

Отговорът намерих доста по-късно, но все пак по трасето, и това беше самият Андрей, работещ над колелото си до пътя. Явно късметът напълно го бе изоставил в този ден, или пък изборът на гуми му изигра лоша шега, но след като веднъж спукал гума и друг състезател му дал резервна, сега направо външната бе излязла от борда на каплата и никак не искаше да се задържи на мястото си. Доста тъжен завършек на едно доста добро каране, което можеше да го изведе и до първа позиция...

Трети покрай мен мина Деян Йорданов с твърдак - по-късно на финала разбрах, че той е дал най-доброто време сред хората с твърди велосипеди и е на седмо място в общото класиране, доста добро постижение, като се има предвид, че единственото предимство на твърдаците беше при първото изкачване.

Няколко души успяха да го задминат надолу, в това число и Боби Крумов, който завърши на второ място. Вече казах, че Боби караше с АМ велосипед, което сякаш затвърди впечатлението, че на това трасе тези байкове имаха най-много плюсове.

По състезателното трасе също имаше 1-2 секции, които позволяваха избор между няколко линии, което за някои бе и реален шанс да променят класирането в своя полза.

Андрей Димов не беше единственият с технически проблеми - когато бях останал почти последен по трасето, застигнах Марто Джестъра и Боби Попа, който се суетеше със скъсана верига в ръка. За негово щастие в раницата имах резервно звено, което му оставих, и продължих надолу, за да ги снимам отново в най-стръмната част на пътя, където двамата се забавляваха по страничния наклон.

Като говорим за повредени велосипеди, победител в тази "категория" (по реда на завършване) стана Любен Любенов (Любето), който финишира в следния вид:

До финала оставаше не повече от километър. На поляната до хлебозавода се бяха събрали доста хора и разбрах, че много от тях бяха закъснели да видят как Добри пресича финалната линия. Всички очаквахме на най-бързия да му трябват поне 40 минути от старта до финала, но Добри ги направи само 32!

Mega Enduro Mountain Hill 2013 бе и едно от състезанията с най-много спонсори, което осигури голям брой награди и предвид малкия брой участници голям процент от тях си тръгнаха с нещо хубаво за спомен. Организаторите не бяха спестили и шампанското - 10 бутилки подканваха десетте наградени в общото класиране да превърнат всичко наоколо в ароматна баня и те не закъсняха да направят точно това!