Надявам се, че не сте забравили съвсем статията "Беласица". Може би е време да си я припомните, защото началото на юни е най-подходящият период за каране в тази чудесна планина. В това се убедих напълно тази година, когато реших да я посетя за втори път, като избрах втората седмица на месец май с идеята, че е разположена на юг и не е твърде висока. Хубаво, ама това не пречеше по билото да има сняг на височина над 1800 м и навяти преспи дори и на по-ниски места. Предполагам, че не след всяка зима снегът се задържа толкова дълго, но ако смятате да минавате през билото, най-добре е да  изчакате края на месец май. Що се отнася до по-ниските части, където основно се размотавахме ние, там може да отидете и по-рано. Разбира се, есента вероятно също е чудесен сезон за каране по тези места. А пък за отсрещната планина Огражден (ударението е на последната сричка, поне така го произнасят хората в района), където също направихме едно каране, подходящото време изглежда бе отминало преди месец и сега ни посрещнаха истински горещини.

Тази статия е подготвена със съдействието на ПП "Беласица" и любезните домакини от семейните хотели в с. Самуилово (Валентин Атанасов, по прякор "Янкиш" - тел. 0896688379) и с. Яворница (Комплекс "Нери" - ЕТ "Орхан Изиров", тел. 0886 435356 и 0878 239600). Подробна информация за тях ще намерите в карето "Места за астаняване" по-долу.

Този път посещението ми в Беласица имаше по-различна цел. Не просто допълване на представите ми за района, а и описване на няколко маршрута с различно натоварване и облик. Бях планирал престой от пет дни в селата Самуилово и Яворница, които да използвам за отправни точки, поради наличието на къщи за гости с гостоприемни стопани. На поканата ми за спътници се отзоваха двама души - Мила отдавна бе на линия за тази планина, а Стоян от Благоевград влезе в ролята на разказвач за местните обичаи и нрави,тъй като се оказа, че е живял дълго време в Петрич. Наред с него се изявяваха и домакините на семейните хотели, които също бяха много сладкодумни и вечерите биваха придружени с попиване на истории и попийване на ракия или бира. За съжаление Стоян дойде с един ден по-късно, успя да се включи в най-тежкото каране и след това се наложи да напусне предсрочно заради домашни ангажименти.

Това, че имах ясна цел, не означава, че имахме ясен план. Искахме просто да караме, а на въпроси като "къде", "колко" и "как" щяхме да си отговорим на място. Възможните маршрути, планирани по карта, бяха поне десетина, а разговорите ни с домакините разкриха и допълнителни възможности. То се е видяло, че пак ще се ходи!

Тази статия ще играе ролята на ориентир, на обединяващо звено между маршрутите, които описах, и тези, които не успях. При повечето карания (с изключение на втория ден) нарочно дадох предимство на пътеки и пътища, по които липсва туристическа маркировка, защото по маркираните навигацията би трябвало да е по-лесна и безпроблемна. Още тук искам да препоръчам на ползвателите на GPS апарати картата BG Mountains, която продължава да бъде допълвана и може да бъде изтеглена от сайта http://bgmountains.org/. В нея са нанесени основните туристически маршрути, както и много допълнителни пътища и пътеки, така че в комбинация с хартиената карта на "Картография" ориентацията не бе особен проблем (е, има и изключения, за които ще прочетете по-долу).

И така, нашата малка ваканция в най-югозападното кътче на България започна в понеделник, когато с нескрита радост и удивление наблюдавахме двете километрични колони от автомобили в задръстването от Перник към София, докато се изнасяхме от големия град към места, където нямаше шум, задръствания и мръсотия. 4 часа по-късно вече разтоварвархе колелата и се настанявахме при Вальо. Беше станало време за вкусен обяд с пържени картофки, домашно приготвени кюфтета и айрян от домашно кисело мляко, след което... Е, може би си мислите, че последва каране, но не - днес програмата бе по-лека, защото бях спал едва три часа и исках първо да си "заредя батериите" с една първокласна сиеста, докато отмине следобедната жега.

Някъде към 5 следобед се отправих "на лов" за първия маршрут - "Самуилово - Беласица - Самуилово". Леко каране по асфалт и черни пътища, насочено към тези, които търсят по-ниско натоварване и по-лесен терен. Първата половина от маршрута следва стария път (черен) от Самуилово към с. Беласица в подножието на планината, а после се тръгва и към гр. Петрич. На връщане се минава по стар римски път през полето - надявам се, че през лятото не е съвсем обрасъл, защото и сега тревата по него на места бе образувала доста мек килим. Все пак мисля, че местните хора го използват достатъчно, за да не се затрие съвсем. Маршрутът е доста обзорен - на отиване към с. Беласица се открива изглед към Пирин и Огражден, а на връщане се добавят и склоновете на Беласица, издигащи се до небето от лявата ви страна. Всъщност маршрутът се оказа с 3-4 км по-дълъг от очакваното и бе чудесна загрявка за това, което ни очакваше следващия ден.

А то беше едно наистина сериозно каране. 54 км, 1700 м денивелация, безкрайно изкачване до билото, безкрайно спускане, страхотни панорами, газене в преспи, кратка, технична и трудно проходима пътека... Стоян пристигна рано сутринта и малко преди 8 ч успяхме да потеглим. Прибрахме се 12 часа по-късно - доволни, уморени и гладни! Карането започна с дълго изкачване по здрав черен път с умерен наклон, даже бих казал лек, и десетки серпентини, но след първите няколко километра ни писна да стоим залепени за седалките и започнахме да разнообразяваме с бутане на по-стръмните участъци. По него стигнахме до местността Лопово, където има стара гранична застава и действащо военно поделение. Оттам нагоре ни посрещнаха още толкова серпентини, красива, пролетно украсена гора и значително по-стръмен баир, по който никой от нас нямаше сили да върти дълго и затова продължихме в пешеходен стил. Макар билото да се приближаваше, това ставаше много бавно.

Докато излезем при прохода Железни врата (Демир капия), умората ни бе обзела напълно. Но пък и най-трудното бе останало зад гърба ни. Стъпихме на билния път някъде около 14 ч и трябваше да решим какво да правим оттук нататък. По небето минаваха малки пухкави облачета и понякога се събираха на сивеещи групички, така че основният въпрос бе дали ще се сбъднат прогнозите за превалявания и гръмотевични бури по билата (нещо, в което не искахме да се замесваме). В крайна сметка решихме, че засега времето изглежда достатъчно стабилно и подължихме по първоначалния план, следвайки билото в посока запад. Аз бях карал по него, така че ми бе по-лесно да сдържам емоциите си, но Мила и Стоян непрекъснато ми напомняха как сме звучали ние преди година, впечатлени от невероятната панорама както към гребена на планината, нашарен все още с бели петна, така и към долината на 1500 м под нас, отсрещната планина Огражден, бялата шапка на Славянка (Алиботуш) и заснеженият исполински масив на Пирин. На 1-2 места имахме възможност да отправим взор и към съседна Гърция и Бутковския гьол на р. Струма, намиращ се точно под нас.

Все пак не си мислете, че нещата стават само с гледане. Трябва си и каране! А понякога и носене... Първите преспи ни посрещнаха почти веднага след включването в билния път. Решихме, че това се дължи на горския пояс, в който се намирахме, пък и не беше проблем да ги заобиколим по края, дори без да слизаме от байковете. Следващата обаче бе на открито и бе по-голяма. Наложи са да газим в снега. След това дойде една още по-голяма. Като ме слушате така, сигурно си мислите, че е трябвало да си вземем снегоходки вместо колела, но веднага правя уточнението, че в рамките на десетина километра (толкова бе разстоянието, изминато по билото) се натъкнахме само на 5-6 преспи, така че изпитанията бяха поносими и биваха напълно компенсирани от насладата, която изпитваха сетивата ни.

Идеята ни бе да се спуснем към с. Ключ. Според книжната карта натам водеше пътека с жълта маркировка, а от билото към нея има две отбивки. Първата я пропуснахме, защото изглеждаше твърде занемарена и трудно проходима - решихме, че е по-сигурно да следваме обходния вариант, който вероятно минаваше по черен път. И наистина в началото бе точно така, само дето именно тук се натъкнахме на най-големите преспи с дължина по 50-100 м. Когато със сетни сили успяхме да прегазим и последната такава, се озовахме над единична постройка за гледане на животни, от която в гората продължаваше пътека. Тази пътека щеше да е "образцова", ако не бе толкова трудно проходима заради стотиците паднали клони - наклонът й бе добър, имаше достатъчно игриви препятствия за по-напреднали и в същото време достатъчна широчина, та да могат и по-неуверените да карат спокойно и бавно. Това обаче е едно въображаемо описание. Действителността налагаше всички да кретаме едва-едва и да слизаме през 50 м, за да махаме някоя заклещена съчка от велосипедите си или да заобикаляме/прескачаме някой по-голям клон. Поради тези особености пътеката се сливаше напълно с горския терен и на места трябваше да спираме и да обхождаме дълго с поглед околните дървета, докато зърнем следващия знак на маркировката. Това изпитание продължи около 750 м.

Тъкмо когато пътеката се поотвори и стана по-технична и камениста, излязохме на черен път. По принцип такъв развой на нещата не би ме зарадвал, но в случая бях повече от доволен. Следобедните лъчи на слънцето правеха излишно поглеждането към часовника - време бе да слизаме надолу по най-бързия начин. След няколко завоя на пътя (около 1,5 км) отдясно се появи и другата, по-пряка пътека от билото, а след това на едно място жълтата маркировка продължи по пътека надолу и наляво, която не посмяхме да последваме, защото нямахме време за храсталясване и пущинаци, пък и Стоян бе с 28 цолов велосипед. Затова продължихме по пътя и в продължение на 12 км спускахме с множество серпентини по лек терен до с. Ключ. Така маршрутът стана и значително по-достъпен за хора, които не обичат техничните пътеки, а за тези, които се водят от принципа "дивото зове", пътеката си е там накъде, но не мога да гарантирам в какво състояние е. Следващия път ще проверим и това!

От с. Ключ ни упътиха по стария път към Петрич, който минава в подножието на планината и свързва селата от т.нар. Подгорие. По него записахме допълнителни няколко километра "по черно" до с. Яворница, където излязохме на асфалтовия път и след бързо спускане приключихме карането в Самуилово. Маршрутът е подробно описан ТУК.

След такова каране срядата бе определена като ден за почивка (за някои), малко работа (за други) и преместване в другата къща за гости при Рукие Изирова в с. Яворница (за всички). Вечерта се изля и един приличен порой - за щастие това бе единствената подобна "проява" за целия ни престой.

На следващия ден (четвъртък) Стоян с неохота отпътува за Благоевград, а ние с Мила продължихме разузнаването из района с една кратка разходка до Самуиловата крепост (получи се приятен "културно-исторически" маршрут за лека разходка, описан ТУК), откъдето продължихме с каране в Огражден.

"Жега до Гега" се казва маршрутът, който направихме в тази планина и след подобно заглавие едва ли има нужда от допълнителни обяснения. Всъщност грешката си беше наша, защото докато минем през Самуиловата крепост и приключим с други размотавания, денят напредна и слънцето се изкачи високо, напичайки безмилостно по голите баири, откъдето минаваше шосето към с. Гега. Иначе изкачването не беше трудно, даже обратното, но горещината усложняваше доста ситуацията. Огражден се оказа планина за по-ранна пролет, когато южните склонове, които атакувахме, бързо се освобождават от снега, а лъчите на слънцето все още галят приятно. Разбира се, нищо не пречи да карате из нея и през лятото, но според мен трябва да предвидите наистина ранно тръгване сутрин, за да може до обяд да сте приключили и да намерите прохладата на някоя сянка или направо да се хоризонтирате в леглото за една следобедна дрямка. Ние обаче точно следобед (около 14 ч) достигнахме до с. Гега и се оказа, че липсва мотивация за довършване на плана, който включваше обхождане на селата Зойчене, Горчево и Долене с продължение към с. Вишлене и спускане оттам към пътя Първомай - Струмешница. Става дума за каране по черни пътища и маршрутът определено изглежда твърде приятен, без да е много труден. Както казах обаче, за него е желателно да се тръгне рано сутринта директно от с. Струмешница.

Нашето каране пък продължи с връщане от Гега към Струмешница по черни пътища, които намерих отбелязани в GPS картата. Първоначално се спускахме на скорост по обширни поляни, докато по едно време пътят доби доста по-занемарен вид и на места дори се превърна в пътека, която премина през 1-2 красиви и диви дерета на някакви поточета. Може да се каже, че това бе "пущинак за начинаещи" - хем имаш усещането, че си се забил в нищото, хем си достатъчно близо до сигурността на асфалтовия път. На нас ни се наложи да направим точно такова упражнение, след като последвахме един черен път, отбелязан в GPS картата, който свърши безславно в едно дере. Изглежда този, който го е заснел, бе продължил да слиза покрай поточето, но тук пущинакът вече бе сериозен и ние не посмяхме да рискуваме. Вместо това се върнахме малко нагоре, видяхме шосето на няколкостотин метра от нас и направихме един "траверс" през избуялите треви на ливадите, за да достигнем асфалта. В маршрута тези мъки са спестени с цената на няколко километра спускане по шосето. В късния следобед поехме обратно от Струмешница (и Самуиловата крепост) към с. Яворница по познатия ни от сутринта път и завършихме деня с два описани маршрута, 40 км каране и слънчеви изгаряния тук-там.

Петък, за съжаление, бе последният ни ден и нямаше как да предвидим за него някакво голямо каране. Нямахме и сили за такова. Затова решихме да се разходим отново по стария път за Петрич, този път в отсечката от Яворница до с. Камена и оттам до Самуилово. Колкото и лесно изпълнимо да изглеждаше това начинание, то пропадна с гръм и трясък. Първо, отново тръгнахме късно (преди това отидохме да разгледаме една къща в селото, която бе на 250 години, и се размотавахме по какви ли не други начини). За начало трябваше да стигнем до местността Милянова поляна (на около 1 км от селото), до която има пътека със зелена маркировка и черен път. Препоръчаха ни да следваме пътя, което се и опитахме да направим, но още в началото се натъкнахме на дълбока размекната кал и решихме, че няма нужда да завършваме седмицата точно по такъв (мърляв) начин. Върнахме се малко и поехме по пътеката - тясна, вървяща нагоре-надолу, провираща се с остри завои между разнообразна растителност. Не беше съвсем лесно да се кара, но пък беше хубаво! Така излязохме на слънчева поляна, която се оказа и крайна точка за маркировката (явно това бе Милянова поляна). Оттам имаше един път (кален), който продължаваше по хоризонтала и още един (кален и стръмен), който явно отиваше в с. Камена. Ние продължихме по първия, но скоро той свърши насред гората. Върнахме се, но вече без желание да се спускаме в калта, така че отново минахме по пътеката и се завърнахме в с. Яворница само с 3-4 км в актива си. Иначе, за сведение, именно стръмният път надолу е бил правилният - по него се излиза в с. Камена и оттам се продължава към Самуилово.

С това карането ни приключи, но плановете за следващи не намаляха. Напротив, възможните маршрути сякаш дори се увеличиха!

В следващите редове ще направя бърз преглед на част от възможностите за каране в Беласица и Огражден - както тези, които вече съм изпробвал, така и онези, чиито първооткривател може да е някой от вас.

Изпробвани и описани маршурти:

1. Обиколка на Беласица
Описан е в първата статия за Беласица, но не в най-добрия си вариант. След второто посещение в района мога да кажа, че би било далеч по-интересно, ако вместо да минете през селата в Подгорието по асфалтовия път, го направите в горната им част, следвайки стария път за Петрич. Във всяко село хората бързо ще ви упътят към него и така ще имате доста повече каране по пресечен терен в тази част от маршрута (което означава и малко по-голямо физическо натоварване). Карането по принцип е за два дни с преспиване в х. "Конгур". Може да го започнете от което и да е село в подножието на планината. Ако сте достатъчно тренирани, може да се пробвате и за един ден, но това би направило маршрута доста тежък като физическо натоварване.

2. Самуилово - Беласица - Самуилово - описание на маршрута ТУК. Предназначен е за по-лежерно каране, най-добре рано сутрин или късния следобед. Кара се по асфалт и черни пътища, наклоните са леки и плавни.

3. Самуилово - Лопово - Железни врата - с. Ключ - описание на маршрута ТУК. Може да се тръгне и от с. Яворница, като тогава просто ще трябва да изтриете първите няколко километра и да нулирате километражите си в Самуилово. Тежък маршрут, подходящ за целодневно каране. От гл.т. на техничност теренът не е сложен, но карането включва трудно проходима (и трудна за навигиране) пътека, така че в комбинация с физическото натоварване не го препоръчвам за по-неопитни и неподготвени колоездачи.

4. Самуиловата крепост - описание на маршрута ТУК. Карането е с начало и край в с. Яворница, представлява отиване и връщане по един и същи черен път до историческата забележителност. Лек маршрут (като терен и натоварване) за начинаещи или за отпускане/загрявка. Поради това, че се кара в ниската част (полето), където става доста горещо, е препоръчително да пробвате този маршрут в късния следобед. Например може да се спуснете към 16 ч, да разгледате Самуиловата крепост, да починете на сянка в парка към нея и да се върнете обратно след 18 ч, когато слънцето вече не пече толкова силно. Тази отсечка може да се ползва и като връзка към планината Огражден и някои от маршрутите в нея.

5. Жега до Гега - описание на маршрута ТУК. Сравнително леко каране, но горещината може да го направи по-тежко, затова е най-добре да стартирате сутринта, за да се изкачите до Гега по хлад и да се върнете до Струмешница (където вероятно ще сте дошли с автомобила си) по обяд, преди да е станало прекалено топло. Макар че карането включва доста асфалт, дори и при спускането, не липсват интересни и предизвикателни моменти по пресечен терен (особено за по-начинаещи).

Неизпробвани маршрути (а как ми се иска да бяха!):

1. Петрич - хижа "Беласица" - Петрич
Предполагаема дължина - 12-15 км, денивелация около 450 м. Изкачването е по асфалт, тръгва се от стадиона в Петрич. Спускането е по пътеки, като са налични поне две - едната е с червена, другата е с жълта маркировка. На много места те пресичат асфалтовия път и изглеждат технични и педизвикателни.

2. Петрич - хижа "Конгур" - Петрич
Удължен вариант на маршрута в предишната точка, малко над хижа "Беласица" се продължава по черен път до х. "Конгур". След това спускането е наобратно, като на места пътеката (червена маркировка) сече напряко. Предполагаема дължина - 25-28 км, денивелация около 1100 - 1200 м. Ако искате да направите карането си още по-голямо, може да се изкачите дори до вр. Конгур (1951 м) и да се спуснете обратно.

3. Петрич - вр. Конгур - Петрич
Според книжната карта на "Картография" от гр. Петрич тръгва една жълта маркировка по черен път към местността Божкиното - така излизате на билото в по-ниската му част и започвате да се изкачвате на югозапад през местността Лопатаро към вр. Конгур. Става дума за същия билен път, който е по протежение на цялата планина (и на държавната граница, заради която е построен). След това от Конгур можете да се спуснете към Петрич през хижите "Конгур" и "Беласица". Този маршрут е с предполагаема дължина около 40 км и денивелация поне 1800 м, така че е подходящ само за колоездачи с добра физическа подготовка. Иначе като терен не би трябвало да е сложен, освен пътеките в долната част, които можете да избегнете. Ние не успяхме да го направим, защото на вр. Конгур имаше много сняг, така че подходящият период за него е краят на май и  юни.

4. Петрич - билото на Беласица - Петрич
Според картата от описания по-горе черен път с жълта маркировка на няколко места по билото (с различна надморска височина) към Петрич се отлконяват немаркирани пътеки или черни пътища. Дали ги има на практика не мога да кажа, но вероятно са си там, което позволява сглобяване на по-поносими като физическо натоварване еднодневни маршрути.

5. Ръждак - билото на Беласица - Петрич
Пак според картата на "Картография" от с. Ръждак може да се изкачите до билния път, да карате малко на запад до местността Божкиното и оттам да се спуснете по жълтата маркировка до Петрич. Или пък обратното. Предполагаемата дължина е около 20-25 км, а денивелацията около 700-800 м.

6. Петрич - вр. Конгур - вр. Радомир - с. Самуилово
Още един тежък във физическо отношение маршрут с дължина над 50 км (в зависимост от това от кое село в Подгорието тръгнете, дължината може да достигне до 70-80 км) и денивелация около 2000 м, при който можете да видите голяма част от забележителностите на планината и да изкачите най-високите й върхове на българска територия. Кара се само по черни пътища и малко асфалт в началото, така че от гл.т. на техничност маршрутът е лек. Не съм го карал в този вариант, но съм сглобил една GPS следа за Garmin на базата на данни от другите маршрути. Можете да я изтеглите от ТУК.

7. с. Скрът - Щаба - с. Ключ
И този маршрут не е лек, тъй като се качва до билото, но предвид факта, че започва и завършва в две от високите села на Подгорието, би трябвало да е достъпен за малко по-широк кръг от хора. Кара се предимно по черни пътища, с изключение на половин километър трудно проходима пътека (към с. Ключ). И за това каране съм сглобил GPS следа за Garmin на базата на други маршрути, но все още не съм го преминавал. Можете да я изтеглите от ТУК.

8. с. Ключ
За любителите на неизвестното и пущинаците. От с. Ключ можете да се изкачите нагоре по черния път, който ние използвахме за слизане през втория ден до мястото, където пътеката с жълта маркировка се отклонява надясно и надолу (около 12 км от центъра на селото). След това спуснете пътеката и споделете дали е хубава. Дължината на такъв маршрут вероятно ще бъде около 20 км, а денивелацията 850-900 м. От гл.т. на техничност и проходимост пътеката може да се окаже доста трудна.

9. Подгорие
Така се нарича географската област, обхащаща полите на Беласица чак до р. Струмешница и разположените в нея села, които са свързани чрез двулентов път с гр. Петрич. Преди да бъде изграден той обаче, до големия град се е стигало по стария път, разположен по-високо, на границата между полето и горския пояс. Този черен път, широк и здраво направен, и в момента свързва селата в Подгорието и тъй като наклоните му са съвсем плавни и на повечето места няма и помен от някакви трудни препятствия (освен калта, на която се натъкнахме при с. Яворница), може да бъде ползван за разходки с различна дължина и ниско ниво на трудност. Със сигурност го има от Скрът до гр. Петрич. Най-лесно ще се оправите по този маршрут с питане на хората в селата. Може да се кара и в двете посоки или да го комбинирате с шосето под него.

10. с. Струмешница - с. Гега - с. Зойчене - с. Горчево - с. Долене - с. Вишлене - Струмешница
За този маршрут в Огражден вече споменах, кара се по черни пътища, не е много труден във физическо отношение (дължина около 25-30 км и денивелация около 800-1000 м) и би трябвало да е доста приятен и интересен. Не забравяйте, че е добре да тръгнете рано сутринта по хлад!

11. с. Първомай - връх Маркови кладенци - връх Билска чука - Струмешница
На картата този маршрут изглежда огромен, трудно ми е да сметна дължината му, но вероятно е поне 60 км. Преминава се през най-високите върхове на Огражден. Има и множество варианти между отделните точки, така че го посочвам само като идея за добре подготвени колоездачи с опит в планината, които могат да осмислят с него цял един ден.

Допълнителни съвети:

- Не се натъкнахме на змии и кърлежи, но всички предпоставки за наличието в района на такива "гадинки" са налице, така че отваряйте си очите. (За сметка на това видяхме една сърна и цели 5 костенурки!)

-  Не се колебайте да пълните меха за вода на раницата си догоре за по-дългите карания. Това е една от най-южните части на страната и слънцето напича здраво!

- Ако искате да сте напълно изрядни, трябва още при пристигането си да се регистрирате в граничното полицейско управление в Петрич, за да избегнете всякакви евентуални проблеми при среща с патрули в граничната зона. Във всички случаи е абсолютно задължително да носите личните си карти.

- Ако планирате карания по билото, винаги преценявайте метеорологичната обстановка. Над Беласица и Огражден често се развива купесто-дъждовна облачност и се създават условия за локални гръмотевични бури, а едва ли би било приятно да ви застигне такава, докато сте горе на откритото.

Места за настаняване

Къща за гости в с. Самуилово Телефон: 0896 688 379 - Валентин Атанасов - Янкиш

Къщата се намира в началото на селото (като идвате от Петрич), на главната улица, точно срещу училището и паметника на Андон Попов. Разполага с 15 легла, като има стаи с 2, 3 и 4 легла със санитарен възел на етажа. Две от стаите са свързани с обща дневна, т.е. образуват апартамент, като към спалнята има и голяма слънчева тераса. На разположение на гостите е и спокоен слънчев двор  с дървена маса и две пейки под шарената сянка на стара лозница, както и кафене/ресторант с градина, където можете да опитате домашно приготвени гозби, много от които са от продукти собствено производство. Собственикът на къщата при нужда може да осигури допълнителни места за настаняване в с. Самуилово за по-големи групи туристи. За повече подробности погледнете ТУК.

Комплекс "Нери" в с. Яворница - ЕТ "Орхан Изиров" Телефони: 0886 435356 и 0878 239600

Най-лесно ще намерите комплекса, ако помолите да ви упътят към него в селото (най-добре питайте за ЕТ "Орхан Изиров" или просто за къщата на Изирови), но ако предпочитате по-трудния начин, погледнете приложената карта или навигирйте с GPS апарат до точка с координати: N41 21.804 E23 03.074. Като достигнете посоченото място, ще намерите: Къща за гости с новообзаведени стаи, снабдени със санитарен възел на етажа. Понастоящем има 6 места, като собствениците могат да осигурят допълнителни легла в други къщи в селото. Към стаите на горния етаж има голяма веранда с обширни изгледи към планините Беласица и Огражден. Закрита механа и лятна градина с беседка и шарена сянка под лозниците. Менюто включва вкусни традиционни и деликатесни ястия, често приготвени от продукти собствено производство. Закрит нощен клуб / бар и открит летен бар. За повече подробности погледнете ТУК.

Хижи

хижа "Беласица" - тел. 0888 872 409
хижа "Конгур" - тел. 0896 688 382